Днес, на 11 ноември 2014 г. бе представена книгата „Сред пясъците на Саркания“ в Общински културен дом „Средец“, стая 213, където се събира клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“.
След представянето на книгата бе прочетена рецензия от Мария Пилева, филолог от СУ „Св. Климент Охридски“:
За истините сред пясъчната пустош
За да бъде четивно едно повествование в днешното динамично време, безспорно е нужно действие. И Светослав Александров започва именно с това (нещо стряска главната виновничка за разказа Евелин) и поддържа съспенса твърде умело за дебютната си фантастична книга Сред пясъците на Саркания.
Несъмнено личи богатият опит на автора с произведенията на Джон Уиндъм, Дж. Р. Р. Толкин, К. С. Луис, Станислав Лем, Джеф Груб и други автори на поредицата Warcraft, но и с класически, като тези на Достоевски, поради което в създадения от него фантастичен свят са въплътени много философски, религиозни, психологически идеи. Езикът се движи свободно из литературните жанрове, поставяйки под въпрос границите на утопичното с вярата в нещо светло, въпреки безизходното положение, на антиутопичното и на фантастичното.
В текста могат да се открият интертекстуални препратки както към Библията, така и към някои произведения на световната класика – Прекрасният нов свят, Червено и черно и др. Ретардациите, ретроспекциите, неочакваните обрати обогатяват посланието и владеят вниманието на читателя. Умелото темпорално боравене пренася ту в миналото, ту в бъдещето, ту в някаква паралелна реалност с аналогични на настоящите реалии – селскостопански машини, орехови дървета и пр.) и лексика (командировка, престижна професия). Сюжетните линии изграждат стабилна конструкция и накрая се пресичат, оставяйки отворен финала.
Авторът е пестелив на описания – без да се впуска в многословие, само с няколко щриха успява да предаде атмосферата – неизменно следствие от научните му занимания и още едно предимство за епохата на интернет. Почти липсват дълги изречения, които да затрудняват четивността. Връзката между причини и следствия на случващото се е логично споена. Ако все пак читателят се нуждае от доза поетичност, ще открие и стихове – като мото на една от частите – както и няколко кратки поетични отклонения. Тук може да се прибави казаното от Барт, че пишещият „подхожда към книгата от обратната страна; няма вече поети, нито белетристи, има само писмо”. Библейският изказ също обогатява поетиката. Но се срещат и някои църковни термини, които утежняват стила. Тук-там се появява по някоя остаряла лексикална форма или такава от друг регистър (като колчем, сиреч), както и някои несъгласувани части, което почти е изгладено при последните редакции. Народните мъдрости и прозрения, въплътени в повествователната тъкан, правят текста близък до възприятията на по-непретениозните читатели. Намерен е и лек срещу суеверията – съмнението, здраво подплатено с научни факти.
Онзи, който си задава въпроси, търси истини, вярва или не вярва, ако е искрен, би открил просветления в написаното от Светослав. Библейските алюзии и реални препратки към Сътворението, Голямата скръб (Страшните и Трудните времена), Новия свят), аналозите с комунистите (атеистите) и голямата блудница, семейните ценности, въпросите за опазването на околната среда умело са преплетени със стремежа към скритото знание и опитите за преодоляване на пазителите на тайната, за да се достигне да онези артефакти, които би следвало да направят хората по-мъдри, по-силни и по-независими.
Антагонистът, архиепископ в случая, не изпъква като напълно отрицателен персонаж, тъй като неизменно отстоява правотата си и е устремен към целта, изявена в древните пророчества, за която вярва, че е призван. Гордостта на арх. Геофрей всъщност става неговият препъни-камък и проваля плана му за унищожение и господство. А безусловната вярност на еп. Едгар към него, дори когато греши, целенасочено е проблематизирана, в което може да се намери отражение на наболелите църковни проблеми, както в православната, така и в протестантските църкви, свързани със сътрудничеството на свещенослужители с престъпната комунистическа власт, и отказа на вярващите да го приемат.
Църковните стереотипи в този смисъл са подложени на изпитание. Мнението на хората, това, че „всички млади го правят” – все въпроси, които отново ни връщат към предизвикателството да си отговорим доколко можем да се съизмерваме с околните, особено когато не са на прав път. Колебанията между закона и съвестта, между фанатизма и разума, намират своя отговор при решението дали Евелин да предаде намерения от нея свещен предмет и на кого. И вечният въпрос за доброто и злото, както и съпътстващите въпроси „защо изобщо има злини”, „защо е трябвало да идва Мрачен пророк” и др., търсят своето разрешение, настоявайки за възможен отговор.
Саркания 