Сред пясъците на Саркания. Част пета: Ключът на Мъдростта

Връзка към: Сред пясъците на Саркания. Част четвърта: Сблъсък и примирие

Автор: Светослав Александров

Тази нощ във вътрешността на Силабор за пръв път стъпи човешки крак от времето, когато човекът, известен като Светлия пророк, бе ходил по неизвестните пътищата на Саркания.

Пазачите-Исполини ги нямаше. Дали бяха загинали, лутайки се в слепотата си, дали се спотайваха някъде, не можеше да се каже. Улиците бяха безлюдни и осветявани само от светлината на двете луни, които бяха надвиснали над сградите. Трима души – Евелин, Алан и Джоузеф се придвижваха бавно във вътрешността на този опустял град. Около тях се издигаха черни колони, надвисваха каменни арки и тераси. Умерен вятър виеше наоколо, изпълвайки със страх сърцата на тримата. Някои от прозорците се бяха откъртили, натрошени стъкла се срещаха тук-таме по улиците и отразяваха лунната светлина във всички посоки. Явно новите нашественици не вършеха друга работа, освен да патрулират и да гонят неканени гости, и не се бяха погрижили за доброто състояние на града.

Тримата странстващи дълго време вървяха, без да срещнат нито един пазач. Така неусетно стигнаха до големия градски площад, който по архитектура приличаше на Алборския, единствено пропорциите му бяха много по-големи. Площадът на Силабор също имаше часовник, който обаче не работеше. А катедралата – катедралата беше неописуема висока. Може да се каже, че в този момент Евелин стана истински вярваща, макар и причината да ви се струва наивна. Ако преди беше убедена, че алборската катедрала няма как да е била построена от човек, тя беше сигурна – тази катедрала няма как да е била построена от каквото и да е разумно същество, което можеше да си представи – освен от самия Тристранен Бог.

Портите на катедралата бяха широко отворени.

Мисля че – каза бавно Евелин, – би било неразумно да влизаме всички вътре. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но смятам, че вие двамата трябва да останете отвън. Единият трябва да стои пред входа, а другият да обикаля площада за евентуален нашественик. Моя е задачата да се вмъкна в катедралата и да потърся това, което ни трябва.

В никакъв случай! – изстреля Алан. – Ти си ми сестра и аз не мога да позволя да отидеш вътре, сама, без да знаеш какво можеш да намериш.

Братко, задачата е моя. Може би не ме разбираш, но те умолявам да ме подкрепиш. Има някои дела, за които вярвам, че са предопределени да се изпълнят от един човек. Не мога да обясня точно – но чувствам, че вие отвън ще бъдете по-полезни.

Той трябва да знае, Еви – включи се в разговора и Джоузеф. – Мисля, че е време най-накрая да разкрием нашата тайна на близък човек. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Алан. Но наистина това дело е дадено на Евелин. Защото твоята сестра откри Талисмана на спокойствието!!!

Алан почувства как колената му омекват. Олюля се и щеше да падне, но в последния миг се задържа.

Не, това не е възможно.

Боя се, че това е точно така, Алан. Защо иначе си мислеше, че предложих Евелин за участие в експедицията? Само защото е добра приятелка на сестра ми Ванора ли? Наивен си, ако мислиш тъй. Евелин заслужи мястото си в Трета експедиция. Тя е открила Талисмана, докато ловела риба в Тристранното море. Воля на Тристранния Бог бе Талисманът да попадне в нея. Не можем да спрем колелото на Съдбата. Евелин е тази, която трябва да влезе вътре и да потърси Ключа.

Добре, но въпреки това съм против.

Няма защо да си против. Ако в катедралата се случи нещо, тя ще ни извика. А сега…

Епископ Джоузеф ѝ подаде малък светещ камък.

Това е самосвет. Един от малкото останали. Разказват, че са раздадени на древните епископи от Исполините на Сидонея преди стотици поколения. Останали са само три камъка – единият е в Албор, другият е в Тирий, а третият за голямо щастие бе в Червен край, когато реших, че може да ни е полезен на път и го взех. Съхранява светлината от Слънцето през деня, за да свети през нощта. Той ще освети много малка част от пътя ти в катедралата. Наистина само един човек ще може да си служи с него в тази тъмница. Така че – успех. Ние с Алан ще се погрижим за безопасността отвън.

Евелин се усмихна и прекрачи прага на портите.



Въздухът в Силаборската катедрала бе застоял и тежък. Дебел слой прах покриваше земята, а доколкото Евелин можеше да види, навсякъде по стените висяха огромни паяжини. Девойката се удиви за кой ли пореден път от началото на експедицията – паяците са живи същества, в такъв сух и безводен район откъде намираха храна и вода? Но това беше загадка, който никога не получи своят отговор, докато момичето бе тук. Евелин беше целеустремена към най-важната цел на своя живот до този момент – да намери Ключа на мъдростта. А после имаше време да размишлява какво е видяла…

Сега се придвижваше в молитвения салон. Признаците на разруха бяха очевидни и тук. Докъдето достигаха лъчите от Самосвета се виждаха съборени пейки и свещници. По едно време Евелин се видя принудена да прескача вещите, които се изпречваха на пътя ѝ. Трябваше да стигне до мястото, където най-вероятно можеше да се намира Ключа на мъдростта – олтара в дъното на салона.

Всяка катедрала и по-малките църковни сгради имат олтар – малко помещение, където само представители от Свещенството имаха право да влизат – архиепископът, епископите, свещениците и духовниците от по-нисък сан (но последното ставаше само на големи празници). На никой друг не беше позволено да влиза, а понеже не се беше случвало никога, откакто Евелин си спомняше, не се знаеше какви щяха да бъдат последствията за нарушителите. Тя почувства хлад, като си помисли, че може да бъде първият такъв нарушител в историята на цяла Саркания.

Вратите на олтара се изправиха неочаквано пред Евелин. Явно молитвеният салон не беше толкова голям, колкото тя беше преценила от външния силует на катедралата, щом достигна олтара след толкова кратко ходене. Вероятно катедралата имаше и други помещения. Дано не се налагаше да прави по-детайлни проучвания и Ключът на мъдростта да се намираше тук.

Евелин се поколеба малко. Помоли се последно към Тристранния Бог с молитва ако това, което прави, е неправилно, да се случи някакво свръхестествено чудо, което да ѝ попречи по магичен начин да влезе в олтара. Когато натисна вратата и все пак влезе вътре, Евелин остана малко разочарована, че нито гръмотевици паднаха, нито някаква свръхестествена сила не я оттласна назад. Но прекрачвайки прага, девойката беше обзета от непознато чувство – силна вяра, увереност, че всичко това ще се обърне към по-добро, неустоим копнеж към съвършенството. В този момент осъзна напълно, че силата на вярата не беше в гърма и трясъка, не в показността. А в самото познание за доброто, за любовта, за бъдещето на Валия.

Светлината на самосвета разкриваше скромно помещение с нисък таван, несъответстващ на обширния молитвен салон на една катедрала. От тавана се провисваше стар полилей, наклонен на една страна. Под него имаше дървена маса, до нея два стола, единият от които катурнат. Но това, което ѝ привлече погледа, беше малък дървен сандък, с полуотворен капак.

В него се намираше голям ключ, около една педя дълъг, изработен от някакъв лъскав метал и изографисан с непознати символи. Евелин треперливо го пое в ръцете си. Макар че не можеше да разчете писмената, момичето имаше увереност, че бяха абсолютно същите, които украсяваха намерения някога от нея Талисман.

Мое Високопреосвещенство се чудеше кога ли щяхте да стигнете дотук – чу изненадващ глас зад себе си Евелин.

Девойката трепна. Успя да задържи в ръцете си ключа, но не и самосвета, който се търкулна под масичката. Не че имаше смисъл. Геофрей, който току що беше влезнал, носеше подобен камък, макар и четири пъти по-голям и ярко осветяваше помещението.

Бялата брада на архиепископа се трепереше от гняв.

Разбира се, Мое Високопреосвещенство чувстваше нещо такова. О, знаеше, че така ще стане. Но той сбърка, да, сбърка. Още отдавна трябваше да отлъчи Джоузеф, онзи жалък земен червей. Той никога не слушаше Мое Високопреосвещенство. Винаги спореше. Винаги оспорваше мъдростта му. Винаги подкопаваше праведното му владичество. И защо? Защото мечтаеше да седне на Моя трон. Да властва. Може би трябваше да ви спра още преди тръгването на експедицията– и него, и ти, и брат ти. Защо не го направи Мое Високопреосвещенство? Джоузеф никога не се съобразяваше. Помолих изрично Епископите да подбират между хората от Отдела по борба с Пустошта и Селекторите. А вместо това той избра една никаквица и нейния брат. Малък заговор. Искате да се доберете до предмета, който ще ви донесе мъдрост. Но няма да стане. Мое Високопреосвещенство дойде и ви разкри. А ти – Геофрей закрачи бавно към Евелин и добави със злобна интонация – ти ще ми дадеш Ключа на всички Тайни на Саркания.

Момичето започна да отстъпва бавно назад. Но нямаше къде да ходи. Стигна до ъгъла, треперейки като мъничко котенце.

Грешиш, архиепископе. Грешиш! – обади се трети глас.

Нашественикът вече се подаваше от вратата. Тарзиецът Загзъг носеше в ръката си къса пръчка със заоблен край, от който излизаше ослепителна светлина, много по-силна, отколкото на двата самосвета. Евелин гледаше също толкова изненадано, колкото и Негово Високопреосвещенство.

Ех, жалки ми, жалки ми Геофрей – заговори с престорена печална нотка Загзъг. – Че си жалък, аз го разбрах още в самото начало на пътешествието ни. Но че си чак толкова глупав, това изобщо не прозрях. Глупостта ти достига колосални размери. Наистина ли вярваш, че един прост предмет може ти даде такава мъдрост, че да засенчиш всичко, дори и наричания от теб Светъл пророк?

Това не е прост предмет, дяволско изчадие, лакей на Мрачния пророк, лъжец по-долен от лъжеца – изкрещя Геофрей. – Това наистина е Свещен предмет, който принадлежи само на мен. САМО НА МЕН, на МОЕ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО! Разбира се, че ти го искаш. Разбира се, че желанието ти беше да го унищожим. Безумецо бунтовни! Сам го каза. И разбира се, желаеше да предадеш всичко в ръцете на Мрачния пророк. Но няма да стане. Аз изиграх всичките ви.

Така ли? – извика свирепо Загзъг и насочи светещата си палка към Геофрей. Невидима сила грабна архиепископа и го прикова към стената. – Така ли си мислиш? Какво знаеш ти?

Епископът гледаше жално и не можеше да се помръдне.

Мислиш си, че разбираш всичко, нали? – продължаваше с грачещия си глас Загзъг. – Мислиш, че сега съм те пленил с дяволска сила. Мислиш си, а не познаваш толкова неща, не познаваш антигравитацията, не познаваш електричеството, не познаваш транспортните средства от свят до свят. О, глупак такъв. Колко малко познания имаш за света около теб и за световете около теб. А дори и малкото познания не можеш да ги осмислиш. Забравил си за Небесната кула. Забравил си за твоята уж Велика тайна.

Аз… служа… само… на… Тристранния … Бог … – покашляйки, поде Геофрей. – Той… е… много… по-велик… от… от… всяка тайна, всяка заповед.

Няма никакъв Тристранен Бог! Никакъв! – плюеше от злоба Загзъг, а грозните му вежди се бяха извили към носа му. – Никога не е имало никакъв Бог, имало е само хора и други раси, тарзийци и сидонейци, а и още много по-различни от тях! А отделните представители на всяка от расите винаги са били или умни, или глупави. Тези, които са умни, винаги ще са обречени да бъдат наричани от глупавите гурута и пророци. Такъв е светът, жалки Геофрей! Много тъжно за теб, защото аз ти дадох шанс – да, да, дадох ти шанс да избереш дали ще си от умните или ще си от глупавите. Понеже не си от първите и вече предаде мен и Учителя, съдбата ти е предрешена.

Тарзиецът издигна палката високо. Върхушка от многоцветна светлина се изви от заобления връх. Силна конвулсия премина през тялото на архиепископа и той изохка.

Евелин стоеше като зашеметена. Чак сега осъзна, че тарзиецът изобщо е престанал да ѝ обръща внимание. А Ключът на мъдростта беше все още в нея!

Девойката бавно приклекна. Протегна леко с ръка под дървената маса. Напипа самосвета, след което бързо го придърпа към себе си. Направи крачка назад, притисна гръб до стената и започна бавно да отстъпва. Достигна вратата, след което ловко се изплъзна навън и бързайки, почти тичешком, тя заприпка към главния вход …



Тристранний Боже, къде може да са се дянали? – вайкаше се Евелин, докато обикаляше пустия площад. – Нали ги оставих тук, нали трябваше да се навъртат наблизо, да вардят пътя. Какво може да се е случило? Ох, Боже, защо точно сега? Ето че един от най-големите страхове се сбъдна в моя живот. Всички мои приятели и роднини ги няма. Останалите са врагове. Сама съм, самичка съм… съвсем самичка. Що да правя?

Момичето усети как постепенно паниката започна да я овладява. Почувства как започна да губи контрол над себе си. Още малко и щеше да се втурне напосоки … накъдето ѝ видят очите, само да се махне оттук, само да се скрие от този ужасяващ призрачен град!

Евелин погледна небето и сякаш гледката беше достатъчна, за да си възвърне отчасти самообладанието. Небето беше единственото нещо, което беше познато за нея, което изглеждаше по същия начин, както от родния ѝ двор в Червен край. Почувства нова увереност, нов прилив на вяра. „Е, какво да се прави“, каза си тя. „Понякога човек може би трябва да се сблъска със страховете си, със собствените си парализиращи съзнанието страхове. Едно нещо знам – все още съм в Саркания, все още Небето е над мен и вярвам, че все още Тристранния е с мен“.

Преглъщайки страха си, тя се огледа наоколо. Беше решена – нямаше да бяга, а щеше да търси брат си Алан и епископ Джоузеф, който през последните дни се бе превърнал в най-близкия за нея човек …

Откри Алан на известно разстояние от часовниковата кула. Беше се свлякъл неестествено на колене до стената на една ниска сграда наоколо. Когато го наближи, видя, че е тежко ранен. Дълга стрела се бе забила в рамото му. Дори и без самосвета, в сумрака на нощта беше видно, че раната е сериозна, черна кръв се стичаше по стената и капеше на смуглите плочки.

Братко? – извика Евелин. –Братко, мили братко. Какво се е случило с теб?

Със сетни усилия Алан успя да се извърти и да проговори на пресекулки.

Твърде късно… твърде… дойдоха други. Тарзиецът… Оня с татуировката, скитащият… Геофрей вътре с тарзиеца. Скитащият е наоколо. Не е влязъл, добре че си излязла, преди да те види. Мотае се, Джоузеф отиде да разузнава… Не е виновен… че умирам… Отиде да те търси, дали си в опасност… Скитащият ме простреля…

Шт, тихо, не говори – промълви през сълзи Евелин. – Всичко ще е наред, ще намерим начин да се измъкнем оттук. Ще стигнем до Валия, обещавам ти!

Късно е за мен. Но за теб… все още животът предстои. Ето … Джоузеф идва.

Наистина младият епископ се беше върнал тихомълком и наблюдаваше шокирано Алан с блеснали очи.

Джоузеф, Ваше Преосвещенство. За мен беше въпрос на чест… да ви помогна в мисията. Моля ви… обещайте ми, че ще се грижите за Евелин. За мен всичко вече свърши.

Но…

Никакво но!!! Обещайте ми!

Обещавам, приятелю – промълви епископ Джоузеф. – Ще се грижа винаги за нея… стига и тя да желае.

Евелин падна до тялото на брат си и стисна ръката му, ридаейки. Но Алан напусна този свят щастлив, със знанието, че беше помогнал в едно добро дело. Тъгата оставаше за тези, които бяха живи. Които трябваше да продължат да се борят за едно по-добро бъдеще на Валия, за тези, които не се интересуваха от великите дела, но въпреки това заслужаваха своето място под Слънцето, за Евелин, за баща ѝ… Горкият Рандал, той щеше да бъде съсипан… Как щеше Евелин да се върне да му разкаже?

Еви? – прошепна Джоузеф.

Девойката коленичеше до безжизненото тяло на брат си и не помръдваше.

Еви, нямаме много време. Исполините идват. Трябва да бягаме от този град. Хайде, мило момиче. Нека да напуснем това място, само първо ще се погрижим за бедния Алан. Мисля, че знам къде можем да го положим.

Катедралата на Албор разполагаше с гробище около нея, където се погребваха висшите духовници. Силаборската катедрала беше подобна и Джоузеф и Евелин не се лутаха дълго, преди да открият гробището. Под светлината на двете луни и самосвета двамата изкопаха плитък ров, където положиха тялото на Алан. Епископът прошепна тиха молитва и това беше. Време беше да си ходят. Още повече, че със сигурност Загзъг беше все още вътре. А и Василий, убиецът на Евелининия брат, се навърташе наоколо…

Внезапно нещо изтрополи и Евелин и Алан застанаха нащрек. Василий наистина беше там, но не беше сам. Зад него идваха два Исполина. Странно беше, че не го забелязваха. Исполините напредваха целенасочено – очевидно към Евелин.

Еви – прошушна Джоузеф, –забравих да ти кажа най-важното нещо. Исполините не виждат добре на лунна светлина! Ето защо влизането ни беше безпрепятствено. Докато ти беше вътре почти налетях на един, който патрулираше. Като не ме забеляза, установих истината. Самосвета! Покрий го!!!

Но Евелин вече имаше по-добра идея. Реши да се опита да измами едновременно исполините и Василий и да осигури бърз път за бягство.

Отче! – извика тя към Василий. Главатарят на Скитащото свещенство се прикова на място. Исполините също.

Отче, пощади ме! – изхленчи Евелин. – Не беше мое желанието да идвам тук. Бях подмамена да взема това, което другите търсеха, но ето – вече не искам да имам нищо общо с това. Вземи го и ме остави на мира, умолявам!

С тези думи девойката внезапно хвърли самосвета по посока на главния вход на катедралата. Добре тренираните рефлекси на Скитащия свещеник, кален сред планините ловец, не разочароваха Евелин. С невъобразима скорост изфуча, наведе се и пое бързо светещия камък. Погледна го недоверчиво – очевидно разбра, че не е това, което търси. Но беше късно.

Към него настъпваха вече не два, а десетина-петнайсет Исполина. Този път ловджийският инстинкт изневери на Василий и вместо да отскочи настрани, се шмугна в катедралата.

Натам се насочиха и Исполините.

Е – с горчива усмивка каза Евелин. – Това беше. Ключът е в мен. А сега, време е да поемаме път към дома. Валия ни чака!

СЛЕДВАЩАТА (ПОСЛЕДНА!) ЧАСТ ОТ ПОВЕСТТА „СРЕД ПЯСЪЦИТЕ НА САРКАНИЯ“ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАНА В ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ НА 4 ОКТОМВРИ 2014 г. (СЪБОТА).

Или поръчайте цялата книга от издателство:

logo-izdavam

http://svetoslav-aleksandrov.izdavam.com/bg/book/Sred+pqsycite+na+Sarkaniq/1331

Реклами

2 thoughts on “Сред пясъците на Саркания. Част пета: Ключът на Мъдростта

  1. Pingback: Сред пясъците на Саркания. Епилог и приложения. | Саркания

  2. Pingback: „Сред пясъците на Саркания“ е достъпна за четене в електронен формат | Саркания

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s