Сред пясъците на Саркания. Част четвърта: Сблъсък и примирие

Връзка към: Сред пясъците на Саркания. Част трета: Пустинни изпитания

Автор: Светослав Александров

Архиепископът окончателно призна качествата на дромеквините, след като в продължение на почти десет часа (според усещането на Геофрей) тичаха в тръс или галопираха неуморно. Даже Загзъг сподели, че това е вероятно рекорд за цяла Саркания. Тарзиецът каза, че мекият климат на Валия и честите паузи за водопой са допринесли за това животните да са в отлична форма. „Червените земи“, сподели Загзъг, „са почти безводни, но дори и отвъд тях Тарзия представлява суха степ“. Геофрей се почувства доволен от признанието, че земите на Валия си оставаха най-благородните в света.

Най-накрая женското ездитно животно на Загзъг се измори и легна в пясъците. Останалите дромеквини го наобиколиха и също легнаха. Ездачите вече нямаха какво да направят за тях, защото вода в Южната пустош, поне според познанията както на валийците, така и на тарзийците, никъде нямаше. Животните щяха да умрат тук, но Геофрей, Загзъг, Василий, Едгар и неговите двама спътници – Ралф и Фил, вече се бяха приближили достатъчно до Силабор, Пясъчния град. Сега им оставаше да извървят останалото разстояние пеша…

След кратка почивка за похапване и дневен сън шестимата се събудиха точно докато Слънцето се намираше високо над хоризонта. Беше горещо, но нямаше как – макар и да бяха наваксали голямото разстояние с езда, все още трябваше да вървят упорито, за да са сигурни, че са изпреварили Трета експедиция. Днес щяха да похабят известна част от водните си запаси, но все още не се безпокояха – всеки имаше достатъчно резервно количество, което щеше да стигне за обратния път.

Всички вървяха мълчаливо. Геофрей беше благодарен, защото не му се слушаше подигравките на Василий. Едноокият лидер на Скитащото свещенство се чувстваше много по-некомфортно от другите. Отражението на слънчевите лъчи от пясъците заслепяваше всички, но Василий като че ли беше най-уязвим – единственото му око се насълзяваше, веждата над грозния белег, който заемаше мястото на другото око, потрепваше нервно. Но той мълчеше, явно искаше да се покаже на по-корав от всички останали. На тази мисъл архиепископът се усмихна. Слабостта на Василий му даваше предимство, когато щеше да действа сам, независимо от другите.

Денят вече вървеше към превала, когато пейзажът започна да се променя. Неочаквано за всички, освен за Загзъг, който не изглеждаше никак изненадан, отпред се появи нещо, което в леко късогледите очи на Геофрей приличаше на странно черно петно. С напредването петното започна да се оформя и да придобива структура. И най-важното, все повече растеше.

Кула! – извика смаяният Василий, когато вече отговорът стана твърде очевиден за полусляпата му глава. – Това е кула, сякаш изникнала от пясъка!

Да, кула е. Първата от двете наблюдателни кули на Силабор. Втората е от другата страна на града. Преди столетия е имало пътища от двете кули към главната порта. А сега пътищата са затрупани, но кулите все още стоят. Днес ние ще отседнем в кулата и там ще помислим какво да правим. Ако експедицията ви се зададе отдолу, ние ще успеем да я забележим – обясни Загзъг. Епископът на Южно Крайгорие се намръщи – явно се зачуди откъде тарзиецът говореше с такава увереност и с такива познания, но си замълча…

Пясъкът на Южната пустош не беше затрупал само пътя към кулата, но и вратата, откъдето се влизаше. Но на един метър височина се подаваше разбит прозорец и всички влязоха вътре. Малкият отряд започна да се изкачва по спираловидната стълба и след известно време всички установиха, че горната част на кулата има три нива, което даваше възможност на всеки да се разположи според собственото си желание. Василий предпочете долното ниво, а Едгар, Ралф и Фил заеха средното. Геофрей беше щастлив да заеме горното и най-далечно място от това на водача на Скитащото свещенство, но все пак се притесняваше, че ще се наложи да съжителства с грозноватия и приличащ на животно Загзъг за известно време. Притеснението обаче отстъпи място на нещо друго – на любопитството към това, което се намираше в горната част на кулата.

Цялата беше изпълнена с някакви причудливи предмети, за които Геофрей не можеше да намери обяснение за какво служат! Те не приличаха на нищо, което беше виждал досега!

Задаваш ли си въпроса за какво са служили тези уреди? – попита уклончиво тарзиецът. – Няма да се сетиш, колкото и да мислиш. Само един от вас се е сетил преди много години – този, който уважавате и тачите като Светъл пророк. Защото той първи от вашата Валия е достигнал до Силабор след пристигането на Учителя, а и той е имал късмет, защото попаднал на книгите и документацията. Живял е известно време тук, понаучил е малко история и наука за звездите, след което се е върнал и е предал голяма част от познанията на валийците. И те започнали да го боготворят, колко умно! Само че не всичко споделил – част от наследството му изчезнало с неговата смърт, а другата част станало известно като вашата Велика Тайна. Зад нея вие, архиепископите, се криете като всезнаещи, а простолюдието, макар и да не ви долюбва, все пак се прекланя пред Великата Тайна. Защото всеки валиец е чувал за нея, макар че никой не я знае, нали? Чудно ми е как хората ви са намерили начин да се прекланят пред това, което не знаят, като някаква абстрактна идея, вместо на вас, нали?

Достатъчно! – опита се да отвърне властно Геофрей, но всъщност гласът му така бе изтънял, че изписука. – Властта на Валия все още е в ръцете на Мое Високопреосвещенство, нали?

Все още – отговори Загзъг, поглеждайки косо архиепископа. – И в това „все още“ се крие цялото разковниче. Явно упорито си затваряш очите, или не забелязваш какви ги плещи онзи на най-долния етаж? Но не се безпокой. Този Василий няма да ти вземе първенството. Не и докато си верен на мен, Тарзия и Учителя ни. Не се съмнявай в мен. Можех още във вашето Южно Крайгорие да използвам приказките на Скитащия свещеник в моя полза и да ги обърна срещу теб. Но мисля, че ти си по-полезен като владетел на Валия. Искам да ти помогна… Но няма да ти дам отговори наготово, а само насоки. Къде се намираме според теб?

Как къде се намираме? – попита ошашавеният Геофрей. – Сам каза, че сме в наблюдателна кула.

Точно така. И какво са наблюдавали някога наблюдателите тук?

Архиепископът се запъна. Разбира се, наблюдателните кули биха били полезни при военни конфликти, при отбраняването на града. Но бързо съобрази, че това няма как да е било така, особено в мирните времена на Саркания.

Правилно мислиш – отгатна мислите му Загзъг. – Това не е била наблюдателна кула за военни цели. Макар че оттук тарзийците в последно време наблюдаваха вашата предпоследна експедиция. Но тези машини, които виждаш тук, са извършвали редица други наблюдения за селскостопански нужди, за сезонните промени. Няма как да ги активирам, за съжаление, тъй като те работят по отдавна забравена за вашите хора технология, много сходна с тази на древните ви селскостопански машини. Селскостопанските машини използват енергията на слънцето. За нуждите на кулата енергията се е произвеждала по друг начин в сграда, която се намира някъде наблизо. Тъжно. Електричеството отдавна не присъства във вашето знание. И въпреки това има нещо, което мога да ти покажа.

Тарзиецът отиде към стената и започна да върти едно от гигантските колелета с ръчки. Внезапно – о, чудо! Част от покрива се разтвори. Чак тогава Геофрей забеляза, че едно от устройствата с цилиндрична форма е насочено към небето.

Това е телескоп! – поясни Загзъг. С него могат да бъдат наблюдавани звездите, някои други неизвестни за вас особености на небесната шир, както и останалите обитавани светове. Но сега ще ти покажа нещо друго – тарзиецът се наведе и заби поглед в един от малките отвори отстрани на цилиндъра, докато въртеше някакви други ръчки, колела и лостове. – Погледни в окуляра! Насочил съм го към Сивата кралица, една от луните ни.

Геофрей погледна и ахна от изненада! Това, към което гледаше, очевидно приличаше на луната, но в много по-големи детайли. И на повърхността ѝ имаше гигантски падини, хълмове и някакви други формации, които не можеше да разпознае.

Това устройство може да увеличава далечните обекти в небето. Учителят ни разкри, че този телескоп съвсем не е бил най-мощният, някога на хълм (също погълнат от пустинята) е имало огромен уред, който е показвал невиждани подробности. Но всичко това е загубено. Макар че можем да си го върнем, ако работим заедно.

Гарантирано ли е? – изненадан от собствения си въпрос, противоречащ на плановете му, попита Геофрей.

Не знам. Едно от нещата, които не знам. Макар и да знам много други неща, много познание е потънало в забрава. Защо Исполини сега са се върнали в Силабор? И ако Исполините са се върнали, но знаем, че навремето са работили с мощни машини, къде са те? Защо не са окупирали тези кули, защо не са се погрижили за апаратурата тук? Какво става със Сидонея? Не знаем, и Учителят не казва, може би още не сме станали достойни да научим….



Тук са!!!

Силният вик на Загзъг събуди поспаливия Геофрей, който беше заспал както си беше дошъл, с робата, на пода. Архиепископът се засрами от себе си, все пак за човек от неговия сан малко или много се очакваше да има изключителен себеконтрол. Страхуваше се, че това, че се е унесъл в сън, без да се усети снощи, докато Загзъг оглеждаше машинарията в кулата, допълнително го дискредитираше пред тарзиеца.

Загзъг се суетеше около един от прозорците. Той държеше в ръката си далекоглед и от време на време наблюдаваше околния пейзаж. Най-сетне, без много да се колебае, подаде далекогледа на архиепископа и му даде няколко кратки насоки как да борави с него.

Далече от кулата, сред жълтите пясъци, малки точици се придвижваха напред, пъплеха като мравки – бавно, но постепенно. През увеличителния уред точиците добиха човешка форма и Геофрей позна Константин, водача на Трета експедиция, крачещите зад него епископи на Албор и Тирий и останалите.

Е, какво ще правим? – попита след кратка пауза Загзъг.

Каквото бяхме решили предварително – тросна се Геофрей. – С колко време разполагаме?

До няколко часа трябва да сме освободили кулата, иначе ще ни забележат. Няма съмнение, че и за тях това ще е първата спирка. Съветвам те да отидеш на долните етажи и да събудиш останалите. Кажи им да не остават нищо тук. Скастряй ги и не им оставяй възможност да задават въпроси. Ако Василий започне да се дърпа, аз ще съм на твоя страна.

А ти?

Аз ще направя един последен оглед. Успях да открия няколко самотни сгради на известно разстояние от главната порта на Силабор. Надявам се да са безлюдни. Вярвам, че ще ни дадат укритие от любопитни погледи. Ако експедицията тръгне направо към главната порта, а не дойде към нас, нещата ще се подредят точно както ги планираме.

Въздухът отново започна да става горещ, когато всички от Алтернативния съвет се затътрузиха по жълтите пясъци. Най-отпред уверено вървеше Загзъг и ги водеше към подбраните от него сгради. Не мина много време и градът изникна отчетливо на хоризонта. Дори и с късогледите си очи Геофрей осъзна, че Пясъчния град, или Силабор, е много по-красив от Албор. Ако в Албор преобладаваха основно белите и сините цветови тонове, то в структурата на Силабор се натрапваше някакъв непознат черен минерал. Но при все това архиепископът не можеше да опише града като мрачно и неприветливо място. Той беше прекрасен, но прекрасен по своему. Ако меките багри правеха Албор успокояващо място, то високите колони с мрачни нотки на Силабор предизвикваха усещане на атмосфера на доминиране. „Ако бях няколко десетилетия по-млад“, помисли си Геофрей, „просто щях да се оставя на емоциите, да изтичам до голямата колона, щях да падна на колене и да ударя чело в земята… в почит на това чудно творение на Тристранния Бог“. Градът излъчваше могъщество. В неговата сянка всеки би се почувствал като нищожество, като земен червей, неспособен да сътвори нищо хубаво.

Докато вървяха, Геофрей забеляза и нещо друго. Сякаш вече не затъваха в меките пясъци, а нейде отдолу се появяваше стабилна твърд. Да, пясъчният слой наистина изтъняваше. „Дори и пясъците отстъпват на това величие“, прецени архиепископът. „Какво непривично име – Пясъчен град, дадено от неграмотни люде“.

До мига, в който малкият отряд стигна до сградите, за които Загзъг бе споменал, пясъкът напълно изчезна и отстъпи място на красиви гранитни плочи. Стъпките кънтяха и шумът отекваше от близките стени на Силабор. Изглеждаше, че това е запустял град, на който никой не бе смутил покоя му в продължение на векове. И въпреки всичко…

Градът не е безлюден – довърши мислите на всички Загзъг. – Успях да проверя с бинокъла. Разбира се, в него няма хора, нито тарзийци. Но по улиците на Силабор се забелязват единици странни създания. Патрулират и пазят. Остава ни единствено да траем…

Външните сгради, подбрани от тарзиеца, се оказаха празни. Отрядът подбра ниска едноетажна постройка, където всички можеха да се скрият за известно време и да чакат. Постройката разполагаше с единствено помещение вътре, в което се влизаше направо от вратата, без коридор или странични стаи. Самата врата, направена от метал, беше леко открехната. Никой не си бе направил труда да я хлопне или заключи. Но по подобие на някои алборски врати от древността притежаваше вътрешна ключалка с резе. Тук можеха безпроблемно да се спотайват и никой нямаше да забележи, дори ако беше висок като Исполин. Прозорците бяха разположени високо и по необичаен начин – на самия покрив. Слънчевата светлина проникваше вътре, но не достигаше до пода и след затварянето на вратата обстановката ставаше сумрачна.

Това е бил някогашен хангар, но не мога да ви кажа какво се е съхранявало вътре. Навярно машинария за транспорт до кулата, но не съм сигурен. Сега е празен. Не е много уютен, но ще свърши работа. Все пак става въпрос за не повече от няколко дни.

Архиепископът изгледа останалите печално.



Бурна радост настана сред участниците в Трета Експедиция, когато достигнаха до основите на наблюдателната кула! Даже обичайно каменното изражение на Бъкминстър, Бърбанк и Бърдан показваше облекчение. Матилда и Лили веднага се втурнаха към отвора, явно прозорец, който изглеждаше като единствен възможен вход към вътрешността на кулата, но Константин ги спря.

Не бързайте толкоз – скастри ги той. – Не знаем какво има вътре. Пътуването не беше съпроводено от неочаквани препятствия, но знаем, че Втора експедиция е била нападната. Не знаем кога точно и от какво точно. Но нищо чудно мястото да не е толкова безлюдно, колкото очакваме да е.

Не е, наистина – поде с уверен глас Евелин, толкова уверен, че като не беше самата тя, а някой друг човек. Но тя беше си спечелила донякъде уважението на останалите след като бе забелязала неочакваните промени в звездното небе, а и напоследък вярата ѝ се беше закрепила, калена от суровата Южна пустош и много молитви. – Тук има нещо. Следи.

Тя се наведе и погледна пясъка пред нея. Очевидно вятърът не беше успял навреме да покрие следите на малкия отряд на Геофрей, Василий, Загзъг, Едгар, Ралф и Фил.

Следите обаче не са на някакви непознати животни – продължи тя. –Тези напомнят на човешки ходила. Но тези – посочи тя към няколко по-дълбоки и плоски дупки – със сигурност не са. Като че ли копита са газили тук, на свине или нещо подобно.

Свине, излезли от кулата? Абсурд! – пое Бърбанк, но за щастие на Евелин, Джоузеф се намеси и го прекъсна.

Хайде да не търсим под вола теле – отвърна той. – Има следи и това е безспорно. Ще препоръчам на хората от Отряда по борба с Пустошта да направят само един кратък оглед. Но днес е по-добре да не отсядаме в кулата. Ако има врагове, могат да ни обсадят и никога да не се измъкнем оттук. Най-добре да продължим направо към града.

Епископ Константин кимна. Всички бяха съгласни.

Алан (братът на Евелин), Владимир, Гриша и Едуард обиколиха набързо кулата. Но неуспехът им да разгадаят уредите на последния ѝ етаж ги разстрои и демотивира. Разбира се, всички те бяха експерти по Пустошта, нейното разпространение и различни средства, с които те можеха да се борят с нея. Но сблъсъкът им с първата изоставена сграда, която виждаха в пустинните райони, разочарова не само тях като амбициозни личности, но и останалите от Трета експедиция. Константин заключи, че навремето живеещите тук са имали своите тайни, които тепърва предстоят да бъдат разгадавани, и припомни, че мисията им е съвсем друга, а не разкриване на древни мистерии. Експедицията тръгна бавно напред. Макар че вече беше късна утрин, този ден бяха решени да продължат, докато могат. Изглеждаше, че решителният момент беше наближил – навлизането в Пясъчния град и търсенето на Ключа на мъдростта. При добър успех, можеха да намерят главната порта на града и за пръв път, откакто бяха навлезли в Южната пустош, да не спят на пустиня. Осемнадесетте члена на експедицията бяха морни, но продължаваха все по-напред и все по-напред.

Стените с черен оттенък приближаваха, а пясъците изтъняваха. Въодушевеният Константин изведнъж се затича, а зад него затупуркаха вкупом алборски епископи и участници в експедицията. Толкова близо до целта си, всички бяха обзети от неочаквана възбуда, от някакво душевно пиянство. Сякаш забравили за всякакви опасности, те ту притичваха, ту тичането им преминаваше в морен ход. И така, минаваха минути, час, два, три… Докато най-накрая се озоваха пред портата. Ентусиазиран, Константин се забърза първи да премине високата арка. И влезе, още преди останалите да осъзнаят опасността…



Не мога да гледам! – проплака Едгар. – Затова ли ме извикахте, да наблюдавам клането на нещастни хора, без изобщо да го заслужават?

Участниците в малкия Алтернативен отряд се бяха скрили зад каменен куб, недалече от хангара, в който се бяха настанили, и наблюдаваха. Водачът на Трета експедиция не беше престоял на територията на град Силабор дори и няколко мига, преди да се обърне назад и да хукне. Всички участници в експедиция се разтичаха панически, всеки в различна посока, когато от вътрешността на града изскочиха три гигантски фигури, три пъти по-високи от обикновен човек. Но макар и същински Исполини, фигурите бяха изключително пъргави. Изглеждаха подобни на хора, но вместо от плът, като че ли бяха изваяни от метал. Това беше едната разлика. А другата бе, че на мястото на това, което трябваше да бъде дясна ръка, излизаше дълго и изкривено острие, извито като селскостопанска коса. Едгар гледаше безпомощно как единият Исполин разсече Константин на две през кръста. Горната половина дълго се гърчеше в пясъка, разтърсвана от конвулсии.

Достатъчно! – отново изплака той. – Отивам да им помогна! Моят призив е да помагам на тези в беда.

Млъквай! – скастри го със суровия си глас Загзъг. – Това е част от плана. Те вече изпълниха своята роля. Исполините сега ще ги преследват надалече в пустинята и скоро ще се отвори нашата възможност да влезем в града.

Това ли ви е била целта, безбожни глупаци такива? – пискаше южнокрайгорецът. – Да извоюваме победа за сметка на осемнадесет души! Не, няма да го допусна…

Но едва довършил тези думи, се случи неочакваното…

Нещо изтрещя зад гърба на наблюдателите. Василий със светкавична скорост извади лъка си и отскочи настрани. Ралф и Фил извадиха кинжалите си. Едгар продължаваше да гледа недоумяващо, а Загзъг единствен не беше насочил взора си към мястото на експлозията. И изведнъж осъзна. Исполините бяха спрели набега си към Експедицията и вече се бяха насочили към тях!

Гадост!!! – изграчи той. – Нямаме шанс да се върнем назад, дори и да се скрием обратно в хангара… НАПРЕД, глупаци такива! Планът ни се провали. Сега ни остава една възможност – да се обединим с Експедицията и да отблъснем Исполините.

След тези думи животинското изражение на Загзъг стана още по-диво и той изпищя пронизително. Това прикова всички на едно място – бягащите участници на Експедицията, малкия Отряд, дори и Исполините направиха кратка пауза и се огледаха.

Василий пръв се съвзе. Затича се напред и почна да изстрелва стрела сред стрела към гигантите, но безуспешно. Сега вече всички погледи на Исполините се бяха съсредоточили върху него, което даде възможност на някои от членовете на Експедицията да извадят собствените си лъкове. Порой от стрели вече заливаше всеки един от тримата Исполини. Това не беше в състояние да пробие дебелите им тела, но поне спряха за малко. Достатъчно, за да се даде време на Алтернативния отряд и Експедицията да се приближат едни към други и да се слеят.

Тарзиецът бързо се опита да поеме лидерството и закрещя заповеди.

Всички стрелци напред!!! Останалите отстъпвайте назад! Стрелите ни са безполезни пред тези врагове. Но можем да ги объркаме и забавим.

Макар и да не го познаваха участниците в Трета Експедиция, всички подсъзнателно прецениха, че нареждането му е мъдро. Стрелците образуваха полукръг, който осигуряваше някаква защита. Всички те бяха съсредоточени. А Василий беше като хала – като че ли в този момент блясъкът на пясъците изобщо не му влияеше, нито фактът, че беше едноок му пречеше да изстрелва стрела сред стрела и всяка от тях попадаше върху врага. Една стрела попадна точно в окото на един от Исполините. Звярът изрева и се хвана за раната.

Това е единственият ни шанс! – отново изкрещя Загзът. – Стреляйте в очите! Няма да ги убие, но ще ги обезвреди ефективно за известно време.

Порой от стрели отново излетя. И този път всички бяха насочени към главите на чудовищата. В рамките на минути Исполините бяха ослепени и оставени да се лутат в Пустошта.

А това даде възможност на Отряда и Експедицията да отстъпят и да се опознаят …



За Евелин всичко протече машинално. Съобрази единствено да извади сабята си, напълно безполезно, и да извика „Разпръснете се“, което спаси животите поне на неколцина. Тя вече тичаше най-отпред и не успя да види смъртта на водача на експедицията.

После чу тътен в далечината. Обърна се и видя, че гигантите, които бяха нападнали Експедицията, вече не ги преследваха и се бяха отправили към друго място.

И тогава изскочиха някакви хора. Единият го разпозна като епископ Едгар. Други двама бяха напълно неизвестни за нея. Третият беше едноок, грозен и агресивен на вид. А четвъртият, о, четвъртият!

Той имаше отвратителни вежди, нос като кука, животинско изражение! Само веднъж беше виждала подобно същество – и то по време на някогашните тарзийски набези. Изведнъж я обзе ужас, че това наистина е тарзиец. В началото не знаеше как да реагира, но после съобрази, че враговете нападат и него, а той отлично се координираше с хората около себе си. Явно това бяха забеляза и от останалите, защото когато се заформи битка и двете групи се сляха, всички почнаха да го слушат непреклонно.

Но сега схватката беше приключила. Гигантите бяха ослепени, лутаха се наоколо, без да имат представа за вярната посока, а това даде възможност на всички да осмислят какво се бе случило.

Я да видим какво имаме тук – поде Бърдан, който хвърляше злобен поглед. – Един от пришълците ни Тарзия, които ни създаваха проблеми през изминалите години. Един Скитащ еретик. И един от нашето паство, който добре познаваме. Явно предателството се е разпростряло твърде далеч, нали, мили ми Едгар?

Никой не се прехласваше от арогантността на алборските епископи, но повечето от участниците на Трета експедиция започнаха да споглеждат одобрително Бърдан. Едгар още беше уплашен и нищо не можеше да промълви, но тарзиецът се намеси.

Тук няма никакво предателство. Има нови споразумения и явно твоят високопоставен не е сметнал за нужно да те информира, нали, алборецо? Защото сам вашият архиепископ ни събра и ни доведе тук да ви посрещне.

Мърморене и недоволни възгласи. Бъкминстър се намеси.

Смело и дръзко говориш, тарзиецо, но глупаво. Може ли да знам, ако наистина сте събрани от Неговата ръка, къде се намира Негово Високопреосвещенство?

Нямаше как да се скрие от погледите на алборските епископи изненадата, която едновременно се изписа на лицата на Ралф, Фил, Едгар, Загзъг и Василий! Защото сред цялата тази суматоха Геофрей наистина го нямаше! Беше изчезнал като водна капка, попаднала случайно върху горещия пясък…

Изведнъж всички петима останали в Алтернативния съвет започнаха да осъзнават какво се бе случило. След схватката стана ясно за всеки, дори и за добросъвестния Едгар, че Трета експедиция трябваше да бъде стръвта, че те щяха да завържат битката, за да може Алтернативният съвет да изполва шумотевицата и да намери начин да се вмъкне в Силабор възможно най-тихо. Това бяха намислили съвместно и си бяха решили тези тримата, Загзъг, Василий и уж Геофрей. А Геофрей през цялото време си е правил някакви тайни, скрити планове… Нещата се подредиха на мястото. Експлозията, която прозвуча, явно от самоделно взривно устройство, просто трябваше да прикове вниманието на Исполините. Геофрей беше жертвал едновременно и Трета експедиция и Алтернативният съвет, за да може сам да отиде и да свърши работата.

Тарзиецът стигна най-близо до истината. Ах, идиотът! Геофрей така и не се беше отказал от идеята да притежава Ключа на мъдростта само за себе си и в неговата глупава свещеническа чутура наистина се бе зародила мечтата да стане господар на мъдростта, сякаш ключът магически щеше да излекува природната му тъпота! Как изобщо можеше да си помисли това? В своето безумие Геофрей просто е изтичал към Силабор сам-самичък, може би право към смъртта си!

Но предателството не беше в полза на Алтернативния отряд. Ако Трета експедиция решеше да нападне петимата, резултатът нямаше да е хубав и за двете страни. Василий, Едгар и Загзъг мислеха трескаво и се чудиха какво да кажат, когато, едно от непознатите за тях момичета в експедицията излезе напред и заговори:

Ваши Преосвещенства, съработници и непознати! Безспорно срещата ни не е случайна. Разбирам недоверието между вас, но замислете се – в наша полза ли е? Не е ли Тристранния Бог олицетворение на любовта и доверието? Това е много по-важно от недоверието, което изпитваме един към друг. За мен е чудо, че ние видяхме този красив град. Но ако ме извинявате, господа – момичето, което не беше никое друго, освен Евелин, се обърна към Загзъг – срещата с Вас, особено с благородния гост от Тарзия, е също такова чудо! Не сме ли тук заради Пророчеството? Не е ли започнало то да се сбъдва? Ако се сбъдва, то кои сме ние да му попречим? Нека да оставим дрязгите и да си стиснем ръцете.

Всички учудено погледнаха към Евелин, застанала с ръце на кръста, дръзка, с вяра в очите, закалена от дългия престой в пустинята. Тя говореше ясно и отчетливо. Стана ясно за всички, че не изпитваше такова сляпо преклонение към авторитетите и можеше да поеме лесно водителството в труден момент. Бъкминстър беше толкова объркан, че нищо не успя да каже. Бърдан още хвърляше злобни полети, но засега се въздържаше от коментар и стискаше безкръвните си устни.

Според мен – продължи тя, вече обръщайки се към алборските епископи – тези господа казват истината. Не видяхте ли изненадата в очите им? Негово Високопреосвещенство е духовният баща на Валия. Щом е свършил нещо, за което не сме наясно, значи го е свършил според премъдростта си. Предлагам да не се караме. Денят вече започва да преваля. Нека се отдалечим и да лагеруваме заедно – дори и само защото враговете ни са врагове на всички нас. А пък утрото е по-мъдро от вечерта, както са ни учили всички като малки.



Как успя да направиш това, мило момиче? – питаше прехласнат епископ Джоузеф. Двамата с Евелин изчакаха останалите да заспят, след което се отправиха на разходка в пустинята. Те крачеха бавно по жълтите пясъци, под звездното небе и разговаряха за случилото се.

Не знам, просто не знам! Всичко стана толкова импулсивно, толкова неочаквано. Имах чувството, че онзи злобният с едното око и алборците бяха на крачка от сбиване. Дори не сбиване, а направо клане! Трябваше да се направи нещо. И аз направих! Дали беше добре, не знам! – говореше задъхано девойката.

Направи най-доброто, направи нещо неочаквано. Еви, ти спаси Експедицията от пълен провал. Ако беше настъпила битка, не съм сигурен, че по-голямата ни численост щеше да ни е от полза. Не забравяй, че Тарзия в миналото е била символ на Силата. Един тарзиец може да е добър в битка колкото трима валийци. А този Василий е водачът на Скитащото свещенство. Бойните му умения не са за подценяване. Не се знаеше кой щеше да оцелее. Но най-вероятно нито аз, нито ти, нито брат ти Алан щяхме да се върнем, било то заедно или поотделно. Както и да е, нека да не мислим затова, което не се е случило. Заплахата не е стихнала.

Съгласна съм – припряно отвърна Евелин.

Мисля, че наблюдателността и преценката ти е по-добра от моята, Еви. Така че ще се доверя на теб. Как преценяваш текущата обстановка?

Двамата спряха. Евелин заора с крак в пясъка, докато премисляше случилото се.

Знам със сигурност, че изчезването на Негово Високопреосвещенство не е влизало в плановете на онези, петимата. Те са имали наум нещо друго и бяха изненадани. За всеки случай, каквито и да са били първоначалните планове, Негово Високопреосвещенство е имал някакъв таен замисъл и ги е зарязал. Стори ми се, че онези се почувстваха предадени. Но си мисля за нещо друго – май и архиепископът и останалите не са имали нищо против да бъдем вкусната хапка за врага.

Така ли? – попита Джоузеф, почесвайки се по долната устна. – Сигурен съм, че правилно разсъждаваш, но макар и наблюденията да са ти точни, има някои нюанса, които пропускаш и за които не знаеш. Едгар беше сред тях. Казвал съм ти и преди, че този епископ има отлична репутация. Случвало ми се е да работя с него по някои църковни дела. Верен е на думата си. Много по-свестен е от всички останали в Епископата. Не мога да повярвам, че е участвал в някакъв пъклен план.

Не и ако е бил подмамен и излъган. Ако не му е било казвано защо да идва тук…

Но защо? – размишляваше Джоузеф. – Защо би било така? Защо ще подмами един най-обикновен епископ? О… не, това би било изключително подло!

Какво?

Права си, миличка. Едгар е бил подмамен от Негово Високопреосвещенство, и той в добрината си се е вързал. Вярвам, че след като го е пренебрегвал дълги години, той му е предложил решение за проблема на Южно Крайгорие. След което е поискал двама специалисти от Отряда за Борба с пустошта. Това са Ралф и Фил. Но Едгар му е бил нужен. Не за нещо друго – а да демонстрира пред тарзиеца и скитащия свещеник, че все още има верни поданици. Еви, Едгар наистина е верен. Той е един от хората, които са толкова силно вярващи – не само в Тристранния Бог, но и в църковния канон. Ще следва Негово Високопреосвещенство дори когато той греши. И съм сигурен, че дори и сред това, което се случи, Негово Високопреосвещенство ще има поне един, на когото да разчита.

Евелин повдигна поглед към Джоузеф.

Замислих се нещо… Не, ужасно е – забърбори развълнувано момичето. – Замислих се дали изобщо Експедицията трябва да успее. Особено с новите попълнения. На тарзиец нямам вяра, дори и само заради нападенията им към Валия. Съмнявам се, че древните мирни времена биха се върнали. А да повярвам на Василий – абсурд. Едгар се е превърнал в марионетка. Алборските Високопреосвещенства са изключително надути. Нямаме лидер, Константин е мъртъв. Селекторите са добри специалисти, но мястото им не е тук. Отделът по борба с Южната пустош – разбират от пустини, някои от тях имат бойни умения, но… как да се доверим на когото и да е за Ключа на мъдростта?

Права си, Еви. Права си, но какво можем да направим?

Гласът на Евелин потрепери.

Да отидем в града. Тайно! Сега! Веднага! Докато другите спят.

Наистина ли мислиш това?

Епископ Джоузеф погледна девойката в очите. Тя също го загледа. Красиви, дълбоки, зелени очи. През тях винаги струеше мъдрост и знание. Понякога бяха весели, понякога строги, понякога умислени. Но сега в тези очи нямаше укор, нито съмнение. Просто удивление – и дори съгласие.

Да – каза Евелин, преглъщайки трудно. – Определено.

Еви, като твой духовен наставник не мога да кажа със сигурност дали идеята ти е права или крива, смела или безумна. Но ти си единственият човек, който свърши нещо полезно по време на тази Трета Експедиция. Не мога да изкажа кажа категорично становище, дори и аз, духовникът. Но смея да твърдя, че имам прозрение за теб. Всичките ти постижения без последното, което направи, всички те се дължаха на разсъдливостта ти, на способността ти да се съмняваш и да премисляш. Но последното, когато обедини двете страни – Експедицията и другите, не беше плод на твоето съмнение. То беше плод на вяра. Еви, ти вече си се усъвършенствала. Ти вече намираш перфектния баланс между съмнението в статуквото и между вярата. Не мога да те спра, ако вярата ти е достатъчно силна, за да се отправиш към Пясъчния град. Знам само, че съм обещал да те пазя. И ще дойда с теб.

Благодаря ти, Ваше преосвещенство – каза свенливо Евелин.

О, колко пъти да ти казвам да не ме наричаш така. Наричай ме просто Джоузеф – каза епископът и я хвана за ръката. – Имаме малко време. Трябва да се върнем до лагера и ако всички спят, да вземем провизии. Може да се наложи да се връщаме обратно без другите. Отиваме към Пясъчния град сами и се връщаме към Валия сами.

Не. Вие няма да отидете сами, нито ще се върнете сами – обади се неочакван глас зад тях.

Беше Алан.

Братко? – попита Евелин.

Да, аз съм. Не знам какво точно сте наумили да правите, но аз също имам отговорност пред теб като сестра. Не разбирам много от нещата, които изприказвахте. Не знам дали постъпвате правилно. Знам само, че аз, като обикновен човек, имам доверие на Негово преосвещенство Джоузеф. И никога не бих те оставил. А що се отнася до последното, което казваше…

Едва сега Джоузеф забеляза, че Алан беше донесъл багажа на тримата.

СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ ОТ ПОВЕСТТА „СРЕД ПЯСЪЦИТЕ НА САРКАНИЯ“ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАНА В ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ НА 3 ОКТОМВРИ 2014 г. (ПЕТЪК).

Или поръчайте цялата книга от издателство:

logo-izdavam

http://svetoslav-aleksandrov.izdavam.com/bg/book/Sred+pqsycite+na+Sarkaniq/1331

Реклами

2 thoughts on “Сред пясъците на Саркания. Част четвърта: Сблъсък и примирие

  1. Pingback: Сред пясъците на Саркания. Част пета: Ключът на Мъдростта | Саркания

  2. Pingback: „Сред пясъците на Саркания“ е достъпна за четене в електронен формат | Саркания

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s