Сред пясъците на Саркания. Част трета: Пустинни изпитания

Връзка към: „Сред пясъците на Саркания. Част втора: Експедицията“.

Автор: Светослав Александров

Докато участниците в Трета експедиция бяха отседнали в Тирий, две фигури в черни роби разгорещено водеха някакъв спор. Стояха изправени под едно самотно уродливо дърво сред червен пейзаж. Наоколо, освен дървото, имаше само островърхи камъни, бодливи кактуси и жилави растения. Така изглеждаха Червените земи, които се намираха на около петдесетина километра западно от Червен край. Всъщност Червен Край носеше това име, защото понякога западните ветрове довяваха пясъци от Червените земи и ги натрупваха тънък червен пласт по плочките на покривите и по пътищата.

-Мисля, че търпението ми започна да се изчерпва, Геофрей. Ти не искаш то да се изчерпи – говореше в изстъпление първата фигура. –Моите хора умират и ти го знаеш. Пустошта ще погълне хълмовете. Но ние няма да се откажем. Ние няма да умрем. Рано или късно ще се придвижим на север. Ти не искаш да навлезем във вашите земи, нали, Геофрей?

Лицето под качулката беше набраздено от бръчки. Грозен белег се намираше на мястото на това, което трябваше да бъде дясно око. А на една от двете бузи имаше татуировка, изобразяваща три взаимно пресичащи се окръжности. Символът на Скитащото свещенство.

Скитащото свещенство изповядваше същите поверия, както и традиционната Църква, но се беше отделило от нея отдавна – говореше се, че станало още преди идването на Мрачния пророк. Допреди няколко десетилетия двете фракции бяха що-годе неутрални една към друга, но откакто Геофрей бе поел ръководството, отношенията между Скитащото свещенство и Църквата, макар и не директно враждебни, то със сигурност бяха станали хладни и пренебрежителни. Този, едноокият, явно не се срамуваше да се обръща толкова нагло и без да признава титлата на Геофрей. Скитащото свещенство не се съобразяваше с никакви власти освен своята собствена и се чувстваше напълно независимо от останалата Валия. Членовете му бяха изкусни в правенето на капани и използването на лъкове. Бяха ненадминати в битка и архиепископът знаеше, че ако се стигне до конфликт, цяла Валия можеше да падне под тяхно владичество. И беше на път да се случи това, защото Южната пустош настъпваше към Унилите хълмове, мястото, което Скитащото свещенство обитаваше, и явно това се отразяваше на качеството на живот на скиталците. Признаците за утежняване на обстановката вече се виждаха – бяха се появили мародери, които първоначално плахо и боязливо, по-късно по смело, започваха да плячкостват земите на Валия. Нито лидерството на Църквата, нито това на Скитащото свещенство поемаше отговорност за влошаването на отношенията, но докога щеше да продължи това взаимно пренебрежение?

Другата фигура поклати глава. Под непривичната за архиепископския сан черна качулка надничаше познатото и привидно благо лице на Негово Високопреосвещенство.

-Ние във Валия не искаме смъртта на нито един човек, дори, – архиепископът натърти думата „дори“ – дори и на вас. Но вече имаме план.

-И как планът ще промени всичко това?

-Щом ми задаваш такива въпроси, значи си загубил вярата си – отсече Геофрей.

-Вяра? Ха! Изгубил съм я бил! Вярата няма да ми изхрани хората. Нито ще изцели боледуващите, които страдат от недоимък на месо. Ето, ти стоиш тук, проповядвайки за вярата, а не виждам твоя Тристранен Бог. Виждам един уплашен дъртак.

Геофрей преглътна обидата и продължи да говори. Сам се беше принудил да играе докрай ролята на унизен. Тайно си мислеше: „Трябваше отдавна да намеря начин да ви подчиня, но може би още не е късно“. Гласно каза:

-Василий, ако това ще те успокои, аз също позагубих вярата си напоследък. Не просто заради…

-Тайната, това щеше да кажеш, нали? – прекъсна го едноокият. – Вие пазите някаква уж божествена тайна, която явно е по-различна от цялата история на глупавата ви църква. Продължаваш да шикалкавиш. Ти си лицемер. Всички типове като теб са лицемери. Всички предишни архиепископи са били лицемери. Всички твои епископи са лицемери. –Геофрей заподозря, че несвързаното говорене и непрекъснатото повтаряне на едни и същи фрази са признак на психическа нестабилност. – Проповядвате и учите народа си на вяра, но вие нямате вяра. Хайде да не се лъжем. Маските са свалени. Кажи ми за твоя глупав план.

-Третата експедиция пое на път… – започна с дращещ глас Геофрей, но Василий го прекъсна отново…

-Без глупости, предупреждавам те! Ако ме баламосваш с твоите фантасмагории за експедиции до несъществуващ град, направо си тръгвам оттук. А ти няма да се върнеш, защото по някое време на обратния път ще се озовеш със стрела в гърлото.

-А какво ще кажеш, че ние открихме този град?

Това беше ново.

-Да, открихме го – продължи архиепископът. – Първата експедиция не успя, но втората го намери. Знаят го малцина освен Мое Високопреосвещенство, двама-трима от тези, които се върнаха. От тия, дето оцеляха. Забраних им да говорят затова пред другите под заплаха за сигурността на роднините им. Нямаше как.

-Щом това е така – попита саркастично Василий, – защо тогава и двете експедиции се водят провалили се?

-Защото се провалиха. Но втората експедиция се провали не от изтощение още в началото, както първата, а защото градът се оказа обитаем.

-Моля?

-Да – продължи Геофрей. – Разбира се, не точно, както си го мислиш. Улиците, разказваха върналите се, били пусти, сградите – отдавна запустели. Но имало няколко разхождащи се големи фигури, прилични на тези от статуите в Алборската катедрала. Тогавашните участници в експедицията ги сметнали за Исполини. Ето ти причина да им окажа натиск да не говорят затова – ако се бяха раздрънкали, щях да ги обвиня, че са си загубили разсъдъка в пустинята и са получили халюцинации от горещините. Освен че наистина щях да наложа наказания на рода им…

-А ти им вярваш?

-Да, вярвам им. Защото много интересни неща се случиха напоследък. Да кажем, че те промениха плановете ми завинаги. Първоначално смятах да изпратя Третата експедиция да стигне до града, да вземе Ключа и да превземе града във владичество на Валия. Заръчах на останалите епископи да подбират сред най-добрите Селектори и най-добрите сред Отряда за борба с Пустошта – тези, които разбират от бойни изкуства. Не че всички епископи направиха, както им заръчах, но… ако нашествениците са малко, мислех си тогава, че биха могли да ги победят в битка… Или ако не успеят с превземането, да намерят начин да се шмугнат незабелязано до местната катедрала. Само че…

-Само че възникна нещо друго, нали? – полюбопитствува Василий.

-Да. Тарзия. Все още съществува и е много по-напреднала от нас. Ще те изненадам като ти призная, че Тарзия и Валия отново възобновиха приятелските си взаимоотношения след толкова векове… Тарзийците са следели експедициите ни. Но те са се надсмивали над смешните ни опити да стигнем Пясъчния град. Защото са били там и знаят малко повече за неговото състояние… Виж, направо ще си го кажа – предлагам ти да ни помогнеш. Лично. Ако се съгласиш, с теб и с някои други хора ще създадем нещо различно… Алтернативен съвет. След което сами ще отидем до Пясъчния град и ще открием реликвата, която търсим – Ключа на мъдростта. А щом се приберем във Валия, вече никой няма да ни попречи да властваме заедно с Алтернативния съвет над цяла Саркания.– Тук Василий погледна Геофрей под ъгъл, никак не вярваше, че архиепископът ще позволи на когото и да е друг да управлява заедно с него, но си замълча. –Прочее, забравих да те информирам. След малко ще дойдат тук тарзийци с няколко ездитни животни, които ще ни отведат набързо-набързо към едно място.

-Пак говориш уклончиво. А какво ще стане с твойта Трета експедиция? Нима си осъзнал глупостта да я изпращаш? Или планираш да я пресрещнем по пътя…

-О, не! – отвърна лукаво Геофрей. – За нея имам други планове…



Сивата кралица, една от двете луни на Саркания, светеше със сивкава светлина и осветяваше пътя, помагайки на експедицията в монотонния вървеж. Начело на групата вървеше Константин, водачът на Трета експедиция. Плътно зад него крачеха не другите двама духовници от Тирий, а алборските епископи, сякаш намекваха негласно, че от тяхната дума ще зависи всичко, което стане оттук насетне. Истината е, че Геофрей беше споделил за нападението над предната експедиция единствено с Константин, но Бъкминстър, Бърбанк и Бърдан бяха получили специални заповеди от архиепископа да следят тирийския водач под лупа във всеки един момент. Константин не беше останал длъжен – макар и формално винаги лоялен на Геофрей, беше предупредил тирийските си колеги Колин и Грегъри да си отварят очите на четири, защото неведнъж архиепископът беше вземал управленски решения в ущърб на Тирий. Поради това Колин и Грегъри стъпваха с премерени стъпки зад алборските епископи. Цялото духовенство оглавяваше предни позиции, като изключим Джоузеф, който вървеше най-отзад заедно с Евелин. Двамата често изоставаха от другите, за да могат да си говорят.

-Колко е смешно всичко това – закикоти се Евелин. Девойката се чувстваше доста по-спокойно с Джоузеф и вече можеше да споделя много неща с него, като с приятел, без да се притеснява от сана му. Не се притесняваше да критикува епископите на Албор и Тирий, когато се наложеше, а от време на време се шегуваше дори и с Геофрей. – Наистина, не са ли смешни? Техни Преосвещенства се влачат мудно отпред и бавят всички останали. Да не споменавам, че бойните им умения сигурно са под всякаква критика и няма да могат да реагират изобщо, ако изскочат отпред врагове.

-Мило момиче, бъди сигурна, че и те не съзнават в каква глупост са се забъркали и продължават да се забъркват – отбеляза Джоузеф. – И аз се притеснявам, защото наближаваме Унилите хълмове, а това е регион, традиционно обитаван от Скитащото свещенство. Макар и част от Валия, Скитащите свещеници не признават върховенството на нашата Църква и си имат собствено управление. Повечето Скитащи свещеници са обикновени хора, които са намерили смисъл в отчуждаването от цивилизацията и съзерцаването на небето и природата. Всички живеят в скромни колиби или шатри, разположени високо в хълмовете и отдалечени едни от други. Някои от тях обаче са крайно агресивни и мародерстват, като понякога нападат случайни пътници.

Евелин потрепери. Перспективата да се окаже част от битка никак не ѝ се харесваше – не и толкова скоро. Още не можеше да се съвземе от новината, че Втора експедиция е била нападната. Тук обаче си струва да отбележим, че въпросната подробност, която Константин описа пред стъписаните експедиционери в храма на Тирий, беше половинчата, но това не бе по негова вина. Геофрей бе спестил някои от детайлите пред Константин – а именно, че Пясъчния град е открит. Беше премълчал и това, че нападателите са описвани като Исполини и че завърналите се живи експедиционери ги бяха свързали с някогашните Мъдреци на Сидонея. Единствено бе разкрито, че Втората експедиция е била нападната по време на престоя в Южната пустош от непознати и че се очаква и Трета експедиция да е обект на нападения. Ако зависеше от желанията на архиепископ Геофрей, той може би нямаше да разкрива нищо. Първоначалните му планове действително зависеха от успех на експедицията и той безумно вярваше, че малко въоръжени хора биха могли да отблъснат неколцина Исполини от Пясъчния град. Но за да успее експедицията, тя трябваше да е с осигурени оръжия, при това качествени оръжия. Ето затова архиепископът се принуди да разбули тайната, че Втора експедиция е била нападната. Само и единствено това.

Джоузеф се притесни от научената вест, още повече, че бе поел обещание пред Рандал, бащата на Евелин, да я опази жива и здрава на всяка цена. Епископът на Червен край умееше да използва меч – способности, които беше придобил още като тийнейджър, преди да осъзнае, че призванието му е да бъде просветител и духовник. Надяваше се, че бойното му умение, ако се наложеше да го използва, щеше да е достатъчно при въоръжен сблъсък. Макар че в последно време в съзнанието му се беше прокраднало съмнение дали с това лошо ръководство експедицията нямаше да се провали изцяло и дали провалът нямаше да коства животите на всички…



Архиепископ Геофрей не можеше да проумее как в рамките на по-малко от една седмица успя да прекоси Валия по диагонал. Ездитните животни, които им бяха дали тарзийците, се оказаха изключително бързи. Но ездата им се оказа доста проблематична за Геофрей – той едва успяваше да се задържи на седлото. Добре поне, че неговото животно, за разлика от тукашните коне, нямаше нужда от това да бъде водено от ездача – то се подчиняваше единствено на инстинкта си да следва друго животно – по-голямо, но от същия вид. В случая голямото бе яздено лично от Загзъг, това е името на тарзиеца, който се срещна с Геофрей в офиса на архиепископа и предложи сътрудничество между Тарзия и Валия.

Загзъг обясни, че дромеквините (това е името, с което нарече животните) са изключително удобни за преходи на големи разстояния. Макар и да приличат на странни хибриди между валийски коне и камили от Червените земи, те са много по-съвършени както от конете, така и от камилите. При придвижване с бавен ход дромеквините са в състояние да стигнат от Тарзия до Валия за около три седмици само с еднократно спиране за вода и паша в централен оазис, намиращ се нейде навътре в Червените земи. Иначе животните могат да галопират непрекъснато в продължение на няколко часа дори под палещото слънце на полупустинни и пустинни области, макар че след това биха умрели, ако не спрат за продължителна почивка и няма наблизо вода. А сега Василий и Геофрей бяха предвождани почти в непрестанен тръс, тъй като климатът на Валия по това време на година бе благоприятен и дромеквините можеха често да спират за водопой от случайните ручейчета и да си почиват. Загзъг разясни, че дромеквинските стада имат твърде характерен матриархат – значи, премисли Геофрей, голямото животно, което тарзиецът яздеше, беше женско и по-малките мъжки животни просто го следваха. Общо пет животни притичваха неуморно зад женския дромеквин на Загзъг – двете, които бяха яздени от Василий и Геофрей и още три, чието предназначение щеше да дойде по-късно.

Архиепископът въздъхна облекчено, щом най-накрая стигнаха до Югоизточна Валия и краката му усетиха твърда почва. Василий се усмихваше под мустак и намигваше с единственото си око, очевидно с ясното намерение да се подиграе с боязънта на Геофрей. Двамата рядко слизаха от дромеквините по време на кратките почивки, дори през нощта пътуваха, а времето за пълен престой и сън бе не повече от три-четири часа на денонощие. Висшият духовник на Валия разбираше, че бързината е от изключително важно значение, но колкото и да се стараеше, не можеше да скрие, че изпитва неудобства. На всичкото отгоре по време на всяка почивка Василий търсеше повод да се скара с него и да се заяде. Архиепископът потъваше в земята от срам и сериозно се безпокоеше от това, че Загзъг научаваше пикантни подробности как духовенството и официалните власти не могат да упражняват пълен контрол над страната си. Но тарзиецът мълчеше и не коментираше, за облекчение на Геофрей.

Бяха пристигнали сред ужасяващо унил пейзаж. Жилавите треволяци, кактусите, причудливите дървета вдъхваха някакъв ред в Червените земи. А тук всичко като че ли беше сбъркано. Някога плодородната почва сега беше примесена с пясък. Растенията боледуваха от неясна болест. Листата им бяха зелени само в центъра, в краищата имаха жълтеникав оттенък. В далечината, освен схлупените къщи на наближаващото село, се виждаха изсъхнали дървета.

Южно Крайгорие. Селото щеше да умре скоро, мислеше си Геофрей, макар че жителите му упорито се бореха и не го отстъпваха на Пустошта. Разбира се, всичко беше безсмислено и в един момент неизбежното щеше да се случи. Освен ако не се пръкнеше чудо.

Загзъг остана да чака заедно с животните в пресъхналата нива, докато Геофрей и Василий си пробиваха път към селото…



-Странно е всичко това – промърмори епископ Джоузеф. –Вече сме в Унилите хълмове, а още не сме посрещнати от никого…

От известно време Трета експедиция се изкачваше бавно по склоновете на хълмовете. Мъжете се напрягаха. Жените мърмореха. На никой не му е приятно да се катери с килограми товар на гърба си. А сега, освен багажа, всеки трябваше да пренася оръжия. При това не малки ками и ножове – ежедневните оръжия, с които всеки валиец се запасяваше. А дълги кинжали, саби, лъкове, които, макар и да не тежаха, бяха обемисти и се явяваха пречка при катеренето… Евелин не знаеше колко полезна би била в битка. Дано наистина повечето от Селекторите и тези от Отряда за Борба с пустошта владееха бойни изкуства. Но само на това ли се надяваха?

-Какво каза? – попита момичето разсеяно.

-Макар че се движим през нощта, някои от хората на Скитащото свещенство трябва да са ни забелязали. Тези от тая страна на хълмовете са по-скоро дружелюбни, бил съм тук вече преди и знам това. Винаги се намираше някой, който ме посрещаше. Разбира се, идвал съм тук по други мисии и предрешен като странник, тъй като местното началство не гледа благосклонно на срещи на църковните власти. Нали виждаш – дори свещенството на нашата експедиция е с нормални дрехи, без отличителни знаци.

-Да, забелязах това – отговори раздразнено Евелин, сякаш Джоузеф намекваше, че момичето не си върши работа като наблюдател. – Не те попитах, защото вече предполагах, че положението е горе-долу такова. Не ми става ясно само едно – как такава общност може да се самоуправлява, при положение, че както сам ти каза, колибите и шатрите са разпръснати и всеки си има собствено мнение – хем някои са дружелюбни, хем други са мародери?

-Добър въпрос, мило момиче. Наистина те имат някаква форма на власт, но такава власт не може да се задържи, освен ако не предлага нещо ценно. И такива разнородни групи не могат да се търпят, освен ако не зависят едни от други. Не знаем много, но властта със сигурност осигурява пари или някакви други облаги. Колкото и един човек да скита по света, колкото и да си мести покъщнината, той не може да съществува само от това, което си произвежда. С пари можеш да си купиш сечива, каквито тук трудно биха могли да се изработят. Хубави оръжия, каквито сам не можеш да си направиш. Мародерите, колкото и еретични да са и колкото и да нарушават всички духовни принципи, понякога нападат селата и отмъкват най-различни стоки, които се използват от скиталците. Поради тази причина ги търпят. Разбира се, доколкото знам, има и пълни аскети, които живеят в къщурки, направени от преплетени клони и не се хранят от нищо друго освен от трева и корени. Но съм сигурен, че те са малцинство и аскезата не е толкова силно застъпена в днешно време. Даже по време на събранията в Алборската катедрала нееднократно се е споменавало и за някакъв скрит град. Не вярвам, че има чак голям град, но може би има тук нейде скрито селище, навярно в пещерите. Мисля, че при всички случаи понятието „Скитащо свещенство“ вече е крайно неприемливо.

-Е, в такъв случай остава да се надяваме, че няма да попаднем на агресивни – заключи мъдро Евелин. Не ѝ се говореше повече, защото всичкият ѝ багаж я изнуряваше, а късата сабя, която си беше избрала за оръжие, макар и да не беше тежка, само се люшкаше напред-назад и се пречкаше. Неудобствата бяха тъй големи, че момичето бе сляпо и глухо за околната красота. А сутринта вече прииждаше и за експедицията това беше единственото време, когато можеше да се радва на природните прелести на дневната светлина – за кратко, преди да настъпи време за умерено похапване и сън. Групата все още не беше се изкачила до високите части на хълмовете и тук-там се срещаха големи широколистни дървета, които вече сипеха златни листа и предричаха идващата есен. Червеношийки прелитаха от клон на клон и безгрижно пееха. Песента им предвестяваше поредния престой на експедицията, когато трябваше да се намери място за отдих. Но оставаше още малко време за вървеж, а Евелин се беше вглъбила в себе си. Почти пропусна неясното шумолене нейде на двайсет метра навътре сред дърветата, но изведнъж се сепна и в рамките на миг се извъртя към епископ Джоузеф – точно навреме, за да го предупреди.



За архиепископ Геофрей беше интересно да наблюдава безпокойството на Едгар, епископа на Южно Крайгорие. Едгар беше човек със завидна репутация, известен със своя благоприличен вид, смирение и благонравие. Но неловкостта му се беше изписала на лицето в този момент. Все пак Геофрей беше нахълтал в дома му без предупреждение, при това заедно с човек, който в съзнанието на духовниците се счита за враг на Валия.

-Ще ми се да попитам какво прави Негово Високопреосвещенство в моя дом, особено след като дълги месеци наред не получавах отговор на писмените си запитвания. В последно време нямах и покани от Църковния съвет за решаване на управленските въпроси, така че очевидно Южно Крайгорие няма отношение към проблемите на Валия. Явно нямате нужда от нас и поради това дори бих казал, че не съм се обидил заради това, че в Пустошта се отправя нова експедиция без мое знание. Но простете ми за греха на любопитство – бих попитал, нали експедицията щеше да се проведе и с моя отрицателен глас?

Василий се засмя. Архиепископът му стрелна един остър поглед, за да му напомни уговорката, че само той ще говори. И продължи…

-За нас беше важно общността да вземе решението сплотена, и да, Мое Високопреосвещенство сметна, че вашият глас нямаше да бъде решаващ. Но не затова съм дошъл.

-Смея ли да задам въпроса „Защо“? Да не би да е открит начин да се справим с Южната пустош, която, както виждате много добре, навлиза вече и в моя двор?

-Предположението ви, мой верни поданико, може да не се окаже толкова далече от истината, макар Мое Високопреосвещенство да подозира, че намира неприятна закачка в гласа ви. Най-малкото, защото времената са се променили. Открихме неочакван съюзник.

-Виждам това много добре – заговори недоверчиво Едгар, споглеждайки Василий.

-Не това имам предвид – смотолеви набързо архиепископът и изстреля, – Тарзия и Валия са отново обединени.

Епископ Едгар побеля и за малко щеше да изтърве дървената си чаша, която току що беше поел с късите си ръце и бе насочил към устните си. Но бързо се опомни и каза:

-Обединени, така ли казвате, Ваше Високопреосвещенство? Бихте ли могъл да простите още веднъж любопитството и да ми споделите защо такава важна новина пристига чак сега? И как, хм, така да кажем… се случва още преди изпълнението на Великата заръка и Пророчеството? Нали първо Трите Свещени предмета ще се завърнат, и чак тогава ще имаме претворението на Саркания, сиреч да разбираме обединението както в древни времена на Тарзия, Валия и Сидонея?

-Ваше Преосвещенство знае, че Мое Високопреосвещенство има малко повече информация според Тайната, за която не мога да говоря? – отвърна хладно Геофрей. – Пророчеството не е категорично относно детайлите, в които това ще стане. Но времената наближиха. Третата Експедиция ще успее да си достави Ключа на мъдростта. Сега за вас е важно следното: да направите избор. Дали ще участвате във Великата заръка или не. Ако решите, ще наредя да вземете със себе си двама бележити специалисти от Отдела по борба с Пустошта. След което ще изискам от Ваше Преосвещенство лично да се присъедините към Мен, Скиталеца до Мен и един тарзиец, с които ще се отправим да помогнем на Трета експедиция….

Бръчките на умореното лице на Едгар се сгъстиха. Южнокрайгорецът се замисли за момент и след малко изрече:

-Добре, разбирам всичко. Ако трябва, за мен ще е чест да помогна на Ваше Високопреосвещенство. Но как ще настигнем вече напредналата експедиция?

Геофрей си позволи за пръв път една издайническа усмивка, откакто бе влезнал къщата на Едгар.

-Е, тук вече идва намесата на Тарзия.



Тримата души с лъкове и готови за изстрел стрели свариха Трета експедиция почти неподготвена. Само Джоузеф и Евелин успяха да извадят оръжията си – момичето своята сабя, а епископът – меча си. Но бързо осъзнаха, че единствените хора с готови за стрелба лъкове бяха тези от отсрещната страна, а нито един от лъконосците на експедицията не беше разбрал какво става. Нямаше какво да се прави при такова неравенство – онези се движеха бързо, познаваха гората и можеха да бързо да избият всички, стига да решат. За Експедицията остана единствено да изчакат какво ще предприемат тримата, както и надеждата, че жителите на Унилите хълмове ще проявят разум и разбиране и няма да посегнат нито на живота, нито на храната и водата, нито на останалите провизии.

Един от мъжете, висок и строен младок със спусната до раменете руса коса, макар и с леко грозновато и луничаво лице, се приближи към групата, все още с насочена стрела.

-Какво правите на наша територия? Казвайте бързо? – попита той нетърпеливо.

Константин, изненадан от неочакваното нападение, поде с треперещ глас.

-Уважаеми господа, ние сме просто обикновени хора, представители на Селекторите и Отряда за Борба с Пустошта, които минават през хълмовете, за да видят докъде се е разпростира опустошението.

-Добър опит – отвърна русият. – И щеше да е достоверен, ако не знаехме, че вашите хора от Отряда за борба с Пустошта работят само на изток или запад, където Южната пустош не граничи с планините. И, разбира се – добави той с усмивка, – ако не бяхме осведомени от информаторите си да очакваме гости, които ще минат през Унилите хълмове, за да издирват реликви в пустинята. Така че бъдете по-искрени, защото търпението ми се изчерпва.

Константин преглътна шумно. Но облекчението за него дойде, когато луничавият заговори отново.

-Във ваша полза е това, че ние вече имаме познати сред вас – каза той и се обърна към епископ Джоузеф. – Може би ти имаш нещо да ни кажеш?

-Да, разбира се – заговори с отчетлив глас Джоузеф, без да обръща внимание на святкащите очи на алборските епископи, приковани към него. – Сведенията ви са в общи линии правилни, но ви уверявам, че преминаваме през Унилите хълмове само транзитно. Нямаме намерения да нарушаваме вече установения ред тук.

-Ако е за това, редът вече е нарушен. Това, което не мога да разбера, е отношението на началството към вас, защото то, меко казано, е противоречиво. Очаквахме вашето идване. В началото заповедите бяха изрични – че трябва да ви заловим. А после… после ни казаха, че от жизнено важно значение е да бъдете изпроводени по безопасен маршрут през Унилите хълмове. Не знам на какво е признак това, но не ми се вярва толкова бързо отношенията между Валия и нас да са се сдобрили.

-С вас? – изплю ядно и неочаквано Бъкминстър. – Глупости приказваш, а разликата между вашите дрипи и красотата на Албор е като между земните червеи и небесните звезди. Никога не можем да се сдобрим с отвратителната ви слузеста същност…

-О, така ли? – полюбопитства русият. – Колко мило звучи това от устата на епископ на Албор. Ама не се учудвайте, дори и без епископските дрехи, без туниката и епитрахила, вие пак можете да бъдете разпознати по безочливостта си. Не е чудно, че Скитащото свещенство е било основано, та вие сте преобраз на лицемерието, на което пръв враг е Тристранния Бог. Само искам да ви напомня, че моите хора вършат повече работа от вашите Селектори и борци на Пустошта. Или поне вършеха.

Той въздъхна и продължи.

-За съжаление Южната пустош настъпва и тук. Вие още не сте я забелязали, но прехвърлите ли върховете и озовете ли се на другата страна на Унилите хълмове, ще забележите разликата. Хората не живеят много щастливо там, ако трябва да съм откровен. Там са останали само най-големите аскети и тези, които ще ви плячкосат с удоволствие за къшей хлебец. Така че, моля ви, доверете ми се. Ще ви преводим най-бързо. Наблизо е моята шатра, ще бъдете мои гости за почивката ви през деня, а следващата нощ ще тръгнем….



Цап, цап, цап… копитата на дромеквините цапаха из пясъците, докато препускаха. За пръв път архиепископ Геофрей призна достойнствата на тези животни. Макар и да друсаха при езда на твърда повърхност, на пясъчния терен толкова меко стъпваха, че вече нямаше чувството, че ще се катурне от седлото. А ако се абстрахираше от цапането и чаткането, можеше да си представи, че лети над жълто море, но това не бяха вълни, а дюни. Нито отпред се виждаше краят на морето, нито отзад, нито настрани. Даже почти не забелязваше своите съмишленици, дори Загзъг едва се мяркаше в далечината. Животните препускаха на известно разстояние едно от друго, за да не вдигат пясък върху тези, които галопираха отзад. Но дромеквините имаха безупречен усет и знаеха накъде да се отправят…

Геофрей знаеше, че това няма да продължи, докато стигнат до Силабор, Пясъчния град. Много преди това дромеквините щяха да загубят силите си и да умрат от жажда. Но важна беше тази начална засилка, тази преднина, която ездитните създания щяха да зададат на групата. Само така имаха шанс да настигнат Пясъчния град първи, или поне горе-долу по едно и също време с Трета експедиция. А след това…

След това, архиепископът сам не знаеше. Знаеше само, че се страхуваше. Страхуваше се от бъдещето. Страхуваше се от спътниците си. Страхуваше се от евентуален неуспех. Страхът е вреден, страхът спира прогреса, страхът е поставен от Тристранния Бог наравно с други грехове человечески. Геофрей никога не очакваше, че ще се сблъска с истинските си страхове. Колко удобно му бе да управлява, да седи в уютния си офис, да пише заповеди оттам, или да скастря другите епископи, докато дискутираха предстоящите решения. Но вече нямаше как – беше направил твърде много компромиси, за да си позволи да не излезе от удобната си зона на комфорт. Той трябваше да свърши тази задача– самият той, защото не можеше да се довери на нито един негов поданик. Нито на Загзъг или, не дай Боже, Василий. Те преследваха собствените си интереси.

Но все още не знаеха за скритите планове на Геофрей. А в тях нямаше място нито за преотстъпване на управлението му на Тарзия, нито за легитимиране на незаконната власт на Василий… Скоро щеше да се отърве от всички… стига да намери начин да достигне до Ключа на мъдростта преди останалите…

А след това“, размишляваше той, „Дано Ключът ме дари с достатъчно мъдрост, че не само да спася Валия, но и да се измъкна от тая Пустош“…



Пустош. Абсолютна и безпощадна. Луничавият момък, който изпроводи експедицията, се оказа прав за южните склонове на Унилите хълмове. Дърветата бяха като посърнали и изгорени от Слънцето. Земята в подножието дори приличаше на пепелище. „Тук Слънцето пече много силно, буквално прегаря тревите“, сподели младежът, когато се спускаха в ранната сутрин. „Може да не сте били подготвени за това при тръгването, но тук няма рязка граница между полупустиня и пустиня, каквато има в по-равнинните райони“. Но нямаше нужда да пояснява – жълтите пясъци започваха направо на няколко километра от подножието на хълмовете и се простираха докъдето стигаха очите. Предстоеше малко работа за Селекторите и Уолтър, другият Джоузеф, Хенри и Питър направиха кратка обиколка под водачеството на русия момък, за да направят оценка на пораженията. Резултатите щяха да бъдат докладвани по-късно, едва ако се върнеха благополучно. А след кратките наблюдения на Селекторите, предстоеше истинският поход.

Евелин беше сразена, но изобщо не бе подготвена за това, което последва през идните дни. Тъй като пътуваха предимно под лунна светлина, а беше такъв период, че грееха и двете луни, пясъците изглеждаха дори по-зловещи, отколкото бяха – не жълти, а призрачнобели. Докато бяха съвсем в началото на Южната пустош Евелин можеше да се обръща и съсредоточава погледа си върху Унилите хълмове, за да не бъде обгърната от депресия поради монотонния пейзаж. Но когато Трета експедиция се отдалечи на достатъчно разстояние от планинските райони, всеобща омърлушеност обзе всички. Сега вече навсякъде се виждаше само Пустош. За сметка на това звездното небе беше изключително ярко. Евелин започваше да допуска мисълта, че няма никакъв Пясъчен град, нищо друго, освен пясъци и докато вървят напред ще стигнат до момент, в който небето просто ще се слее със земята и смаже всички. Но девойката осъзнаваше, че това е просто илюзия, а истината е по-страшна – предишни експедиции са откривали някакви ужасни врагове, така че кой знае какви недружелюбни люде можеха да се навъртат в Южната пустош, които неясно как оцеляваха в тази безводна и монотонна местност…

Когато сутрин спираха, всички похапваха набързо от сушеното месо и хляб, след което се затваряха в плътните си спални чували, които не пропускаха нито пустинните жеги, нито светлината на Слънцето. По това време Евелин се молеше. Молеше се дълго и горещо. Молеше се за прошка, че се е съмнявала, молеше се за това да живее, молеше се дори ако бъдат нападнати, тя да не остане случайно последният жив участник в тази ужасна пустиня, който да се скита дълго и самотно, изгубен от света, до смъртта си. Не на последно място се молеше и за семейството си, за сестра си Линда, която беше останала във Валия и за самотния ѝ баща в Червен Край. Чудеше се дали изобщо ще доживее деня, в който ще види родното си селце отново. Мислеше си за приятелките, за Ванора, с която така и не успя да се види по време на престоя в Тирий…

Един ден Евелин се събуди от неочакван писък. Изскочи от спалния си чувал (абсолютно противопоказно за експедицията) и изтича настрани. Джоузеф дойде и я прегърна плътно, както се стори на девойката, дори малко по-особено. Когато се успокои и се увери, че писъкът не е нищо друго освен продукт на подсъзнанието, Евелин се замисли сериозно за отношението си към Джоузеф. Дали го възприемаше просто като ментор и духовен наставник, или като нещо повече? Макар и повечето духовници да бяха аскети, сватбите не бяха изрично забранени нито от църковния канон, нито от Книгата на Светлия пророк, но женитбата ставаше факт единствено след изрично разрешение от архиепископ Геофрей. И той следеше дали жената има безупречна репутация, за да не би епископът да се сдобие с лошо име сред хората. За пореден път се ужаси от срамната си работа. Макар че опитваше да си наложи в съзнанието, че точно сега се превръща в достойна жена от Валия, все още чувстваше, че не е достатъчно забелязвана и оценена. Наистина, до този момент беше направила някои добри наблюдения и дори своевременно успя да предупреди Джоузеф за предстоящата среща с жителите на Унилите хълмове (нещо, за което той я похвали по-късно), за Евелин все още предстоеше да блесне и да бъде призната от цялата общност.

И една нощ, когато бяха потеглили отново на път, се случи точно такова събитие, което издигна Евелин в очите на всички участници в Трета експедиция. Дори и намусените алборски епископи накрая признаха, че девойката беше забелязала нещо от изключително важно значение.

Групата вървеше в пустинята бавно. Всички се чувстваха напрегнати. Първо Матилда и Лили споменаха, че нещо не е както трябва. След това другият Джоузеф, Селекторът, промърмори, че има нещо различно от предишни нощи, но не можеше да разбере какво точно. С него бързо се съгласиха Алан, Владимир, Гриша и Едуард, които като опитни представители на Отдела за борба с Пустошта познаваха много добре нейните свойства. Хенри, Питър и Уолтър се оглеждаха наоколо подозрително. Епископите, които стояха отпред на групата, се опитваха да запазят спокойния дух. Епископ Джоузеф най-отзад размишляваше за нещо полушепнешком, а Евелин до него внимателно анализираше обстановката. Какво можеше да не е наред? Наоколо беше почти тихо. Само леки ветрове повдигаха пясъка и го запокитваха нанякъде, което беше съпровождано от леко свистене. Всичко си изглеждаше както преди. Безкрайни жълти пясъци на изток, запад, север и юг. Луните продължаваха да светят ярко. И изведнъж, както гледаше небето, Евелин проумя.

-Звездите!!! – изписка така, че всички се обърнаха назад.

-Какво има, момиче? Защо така ни стряскаш? – попита настойчиво алборският епископ Бърдан. Бъкминстър и Бърбанк до него гледаха начумерено. Колин и Грегъри застанаха нащрек, в готовност да успокоят обстановката, ако предстоеше да стане твърде гнетяща. А Константин влезе в ролята на истински лидер и повторно зададе въпроса на Бърдан с умерена интонация.

Ошашавената Евелин нищо не успя да отговори, прикована от неочакваното внимание на околните. Само посочи на изток. И тогава всички разбраха.

Източното небе беше черно. Там не се виждаха никакви звезди. Нямаше никакво логично обяснение това да се случва. Изсъхналите дървета на Непристъпната гора, които навлизаха навътре в Южната пустош, не можеха да засенчат небето. Те бяха твърде далеч и нямаше как да бъдат забелязани нито през деня, нито през нощта. Друго нещо беше засенчило звездите. Нещо, което беше смутило спокойствието на пустинята. Всички бяха разтревожени. Никой не знаеше, че само на няколко километра от тях бяха преминали препускащите дромеквини, които бяха дигнали нависоко фините пясъци и именно пясъчните облаци бяха закрили ярките звезди на Изтока.

СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ ОТ ПОВЕСТТА „СРЕД ПЯСЪЦИТЕ НА САРКАНИЯ“ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАНА В ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ НА 26 СЕПТЕМВРИ 2014 г. (ПЕТЪК).

Или поръчайте цялата книга от издателство:

logo-izdavam

http://svetoslav-aleksandrov.izdavam.com/bg/book/Sred+pqsycite+na+Sarkaniq/1331

Реклами

2 thoughts on “Сред пясъците на Саркания. Част трета: Пустинни изпитания

  1. Pingback: Сред пясъците на Саркания. Част четвърта: Сблъсък и примирие | Саркания

  2. Pingback: „Сред пясъците на Саркания“ е достъпна за четене в електронен формат | Саркания

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s